Езеро Еър
Езеро Еър (Lake Eyre) се намира в дивата пустош на Южна Австралия. Когато е пълно то се явява най-голямто езеро на континента и е класифицирано на осемнайсто място по големина в света.
Разположено е 15 м. под морското равнище и събира водите си от регион, по-голям от Франция, Испания и Португалия, взети заедно. Разделя се на две части: Северно езеро Еър и значително по-малкото Южно езеро Еър, които заедно заемат площ от 9600 кв. км. Свързани са с дългия канал Годиер.
Водата от валежите се стича надолу от отдалечените планини и изпълва речните пътища. Повечето валежи се изпаряват или потъват в пясъците, но ако са проливни, преминават разстоянието от 1000 км. и достигат до Еър и само тогава по канала Годиер потича вода.
Въпреки името си, Еър едва ли може да се нарече езеро. Покритото му със солена кора дъно е почти винаги сухо, а бреговете му са обградени от спечена кора от минерали. През 1958 г. изследователят Питър Уорбъртън описва езерото и околностите му като "ужасяващи в своята смъртна скованост".
Европейските пионери изследователи силно се интересуват от езерата в Централна Австралия. Мнозина си задават въпроса къде отиват реките, които текат към вътрешността на страната. Към 1830 г. крайбрежието е почти картографирано, но областите навътре са познати предимно на аборигените.
През 1839 г. 25-годишният Едуард Еър потегля от Аделаида, решен да стане първият европеец, прекосил страната от юг на север. След като пресича масива Флиндърс, той се спира пред огромна непроходима местност от солени езера, разположени под формата на подкова.
Но през 1840 г. опитва отново и достига до езерото, което днед носи неговото име. Въпреки че тогава то е пресъхнало, опасното кално дъно не му позволява да продължи напред. Чак през 1922 г. Джералд Халиган изследва езерото Еър от въздуха и открива вода в северната му част.
На следващата година го посещава по суша, но водата едва стига за плаване с лодка. Сега вече е ясно, че това езеро е уникално. То става огромен сладководен водоем веднъж на 8-10 години. И този цикъл продължава 20 000 години. Рядко в две последователни години падат обилни валежи.
Когато водата достигне езерото, то закипява от живот. Сякаш от нищото изникват растения, като яркочервения пустинен грах. Те бързат да образуват семена преди влагата да изчезне. Езерото се превръща в кипящ от живот център за живи организми. Пристигат и птиците: патици, бекаси, корморани и чайки. По бреговете на езеро Еър се заселват колонии пеликани и кокилари, понякога строящи десетки хиляди гнезда.
Когато приливът на вода секне, езерото бързо се изпарява под безмилостните слънчеви лъчи и става наситено солено. Времето за животинския свят придобива огромно значение. Малките птичета трябва да се научат да летят, преди то съвсвем да е изсъхнало.
С намаляване на водата и храната, майките-птици бързат да си тръгнат, изоставяйки недоразвитите пиленца. Сладководните риби се задушават в солените води. От Еър остава само спечена солена кора и земята се превръща отново в недружелюбна пустош в очакване на новите дъждове.
Каменистите равнини на езерото обезкуражват и най-смелите пътешественици, но именно тук по твърдите равнини на Северното езеро Еър през 1964 г. Доналд Кембъл чупи световният рекорд и развива скорост от 664 км./ч. с автомобила с турбинен двигател "Блубърд".
От 2012 г. официалното име на езерото е Кати Танда Еър (Kati Thanda- Lake Eyre). Преди да приеме новото си име Еър, езерото е било наричано от аборигените Кати Танда, която довежда до решението на австралийските власти да обединят двете имена в едно.
